Призрачни думи в призрачни строфи призрачно светят в призрачен мрак.   Сребърно бели, сребърно черни, сребърно дебнат  Древния враг.   Тихо  треперят. Тихо се леят. Тихо забулват тихия свят.   Здрач подир здрача спират палачА. В призрачни мрежи Вечните спят.     ПЕСЕН І –НАБЛЮДАТЕЛИТЕ   – Колко е тихо – прошепна Зафира. Тихо е, да – отговори Таян – Още е пладне, а всичко замира. Знаците виж – предстои ураган. Птиците ниско кръжат над полята.  Хапят без милост свирепи мухи.  Бавно и тежко поляга тревата. Крият се в дупките зайци и змии. Вълци и псета откъслечно вият, рязко замлъкват и пак – тишина. Даже щурците цигулки прибират. Жаби се гмуркат в зелени блата.. – Облаци няма – отвърна Зафира – слънцето ярко в небето гори.  Виж маранята. И вятърът стихна, сякаш за миг е притворил очи. Често страхът се промъква неканен, щом за минута усетим покой. Нека не бързаме, още е рано да се надува тръбата за бой. – Всъщност е късно, нима не разбираш, скрила главата си в пясъка сух, тук има нещо нередно, Зафира . Нека погледнем в кристалния куб. Знаеш, че сам да отида не мога. Нужни са двама – от век е така. Време е скъпа – погледна я строго, после добави с нескрита тъга: – Знам колко много обичаш, Любима тези минути от летния ден, но не забравяй, че твоето име теб задължава, а моето – мен. Щом си уверен ще тръгнем веднага – с нежна усмивка отвърна му тя – Хайде юначе, че път ни очаква – рече и скокна за миг на крака. Без да се бави Таян я последва към храсталаците вдясно от тях. В погледа черен проблесна надежда, вяра смени избуялия страх. До разцъфтелите глог и къпина, в тучната, крехка, зелена трева, кротко растеше една дива слива, а на стеблото й – две стремена. Леко привързана бяла кобила кротко откъсваше сочни стебла. Черен жребец със разрошена грива нервно пръхтеше, усетил беда.. Двамата млади до тях приближиха, бързо развързаха свойте коне и на земята багажа свалиха. Кон със дисаги не бяга добре. - Кончета какини, кончета златни, тичайте бързо към белия град. Трябва да стигнете там преди залез – в двора просторен на моя баща.. Ние с Таян сме във друга посока. Чакат ни важни и спешни дела, но ще се върнем, приятели скоро – заедно с вас да посрещнем нощта. Тъй им нареждаше кака Зафира. Батко Таян им подаваше зоб. Щом ги нахрани с ръка ги спотири. Те се понесоха в бесен галоп. Като вихрушка препуснаха- диви и се изгубиха в равната шир. Знаеха колко е важно да стигнат точно навреме при своя пастир. Щом ги изпратиха с поглед последен бавно преплетоха силни ръце, тихо отправиха зов към небето мъжки гърди и девиче сърце. Устните с трепет напевно шептяха Вечните древни заветни слова. С воля и жар гласовете си сляха. Техните думи звучаха така:   „ Драконе черен, Драконе верен, бързо буди се от дългия сън. В миг долети през гори и морета. Драконе, чисти сърца те зоват.”   Гръм се разнесе от север със екот.  Ярко сияние блесна от юг. Дорде примигне окото и ето – Черният дракон вече е тук. Смело Зафира с Таян поздравиха дракона с древния сложен поклон. После на мощния гръб се качиха и полетяха сред син небосклон.  Точно тогава отвъд хоризонта, дето не стига човешкия взор, бавно се скупчваха облаци грозни с гневно боботене, в мощен циклон.   *** ПЕСЕН ІІ – ПРОРОЧЕСТВОТО   Страшно пророчество, скрито дълбоко в най-недостъпните земни недра нервно нареждаше в думи злокобни силно прегърбена стара жена.   „Когато светът се събуди отново, след като дълго и сладко е спал, ето – угасва свещеното слово, в гладкия камък написано с жал. Дълги години на стража стояло без да познае умора и страх, в силата страшно, в закрилата –благо, пазело спящите смъртни от грях. Туй е до време защото не може Спящият да се нарича Човек. Закон неперстъпен в света е заложен – промяна да носи новият век. Силата, скрита в първичните думи даром ще вземе човешкия род. Живата истина влиза в духа им, щом се събудят и станат народ. Живата сила чрез власт се явява – власт над живота и власт над смъртта. Само на мъдрите тя се надява – те да я носят отвъд глупостта. Глупост – нарича се лошата почва, дето не никнат добри семена. Плевели в нея засял е нарочно, в час полунощен врагът – Сатана. Сладък ще бъде плодът им привидно, ще изкушава с богат аромат – да го откъсне девица наивна, за да засити телесния глад и да даде от плода на мнозина. В миг ще превземе душите им страх, щом се лишат от свещената сила срещу лъжата за пълен стомах. Но празнотата погрешно разбрали, алчно ще гълтат неверния цяр. Ще се превърнат в змии и чакали – в роби на злобния приказен звяр.”   Ето – последната дума изтече. Злото бе сторено. Древният враг яростно скъса оковите вечни, после прекрачи свещения праг.   * * * ПЕСЕН ІІІ – ТАЙНАТА   С плавен замах на крилете могъщи кацна на твърдата гола скала Черният дракон, качил на гърба  си снажен юнак и красива мома.   Пъргаво скочи Таян на земята и на Зафира подаде ръка. С лека усмивка пое я момата. Мигом източи до него снага. Бяха далеч в планината - високо – дето орлите си свиват гнезда на канара, обкръжена от пропаст непроходима ни пеш – ни с езда. Въздухът, щипещ плътта мразовито ниско се стелеше в бяла мъгла. Долу пресъхнало речно корито губеше път във вековна гора. Тъмнозелени огромни дървета плътно покриваха стръмния склон и се разливаха с ръст на джуджета чак до далечния сив хоризонт. Ярко блестяха – кристал и мъниста – сребърно сини реки, езера. Дето водата е винаги чиста, сякаш невинна моминска сълза. – Уж грее слънце, а цяла настръхвам – рече Зафира с трептящо гласче. – Но е красиво – Таян и отвърна и я прегърна с грижовни ръце. – Ехо ... Гугутки – зад тях се разнесе стържещ ушите им, призрачен глас и продължи със не-скрита насмешка – Няма ли работа вече за вас? Като ме викахте, бързахте много, И отзовах се пред вас на мига. Я се стегнете, че вече не мога – и изръмжа – Да издържам така. Топла вълна изведнъж ги обгърна и замириса на сажди, и дим. Въздухът стана горещ като фурна, парещ очите, почти нетърпим. После отново настана прохлада. Младите рязко извърнаха взор. Драконът, явно с голяма наслада гледаше техния малък позор. С поглед виновен Таян се усмихна. Силно изсвири Зафира с уста. Черният дракон лукаво им смигна и с гръмотевичен глас се разсмя: – Явно умът ви съвсем е изпила чудната гледка от тая скала. Не за това ви е дадена сила – днес ви очакват велики дела. Първо ще трябва да влезете в храма, там да се взрете в кристалния куб, да разберете какво ни заплашва и да се върнете с вестите тук.  Аз ще ви чакам на входа, но знайте, ако по залез ви няма пред мен, щом на небето изгрее луната няма да можем кошмара да спрем.   Върху широката скална тераса бяха втъкани в изящен килим – плочки от оникс и жълт алабастър, огнен опал и зелен малахит. В края на тази прекрасна площадка във вертикалната, стръмна стена бяха изсечени с горда осанка, двама пазители – мъж и жена. Скиптър от злато държеше жената. С меч диамантен стоеше мъжът. Ако човек доближи до вратата най-вероятно го чакаше смърт. „Само избраните могат да минат” – надпис красеше гранитния герб върху вратата, но с думи незрими. „Който не вижда – да бъде проклет.” Тръгнаха бавно Таян и Зафира, крачка след крачка вървяха напред. Знаеха те, че не бива да спират. Имаха дълг, бяха дали обет. Щом наближиха вратата масивна някаква сила внезапно ги спря. Глас се разнесе и строго запита: - Как ще преминете тази врата? Младите знаеха тайните думи и му отвърнаха хором така: – Само избраните могат да минат. В камък превърна се вярна снага. Пак ги попита гласът исполински: – Как ще преминете тази врата? – Само избраните могат да минат. Но вкамениха се чак до врата. Трети път същият глас ги попита: – Как ще преминете тази врата? – Само избраните могат да минат. – викнаха двете Човешки чеда. И светлина върху тях се разнесе. Думи изгряха сред черен гранит, с пламъци сребърни – видими вече: - „Нека избраните влязат сами.”   Пръсна се с трясък вълшебният камък. Нежен ветрец го отвя надалеч. Грейна в зениците приказен блясък – знак, че достойно избрани са те. После вратата сама се отвори, пътят към древния храм се разкри. Глас на грижовна жена проговори: - Влезте младежи с невинни души. Речено – сторено. Влязоха в храма. Крепка увереност стреса смени. Бяха изпитали радост голяма, без да забравят защо са дошли. Сумрак обгръщаше малката зала, с фино гравирани черни стени. В дъното светеше тихо олтарът с нежнозелени вълшебни лъчи. Върху масивна гранитна поставка ярко блестеше кристалният куб, гладко полиран, безкрайно отдавна беше поставен на камъка груб. Ехо подемаше в ритъм пулсиращ тихите стъпки на леки крака. Щом приближиха Таян и Зафира, сякаш кристалът пред тях оживя. Гъста мъгла го изпълни отвътре, сляха се с нея искрящи очи. Нямаше в гледката вчера- ни утре – само картина, която горчи. Дълго ли –кратко ли – никой не знае, страшната сцена пред тях продължи. После внезапно изчезна в безкрая. Бяха разбулени древни лъжи. Двамата млади опасност открили, бързо обърнаха гръб на куба и призоваха свещените сили да ги закрият на път към дома.