*** ПЕСЕН ІV – ПЪТЯТ КЪМ ДОМА   Дълго препускаха кон и кобила в равни поля и хълмисти земи, впрегнали в устрема приказна сила, без да поглеждат назад и встрани. Четири часа в галоп без почивка нито за миг не забавиха ход. Бързо пропускаха всяка отбивка, сякаш забравили своя живот. Помнеха само гласа на Зафира. Думите, пълни с огромен заряд, носещи чувство на дълг пред всемира. „Бързо се връщайте в белия град! Трябва да стигнете там преди залез”  Ето преваляше вече денят, щом пред очите им в приказно бяло на хоризонта проблесна градът.  Вятър развя запотените гриви, бодрост сърцата им верни завзе, радост изпълни очите игриви – скоро ще спрат уморени нозе. Жътвата беше към края си вече. Морни жътвари със потни чела бързаха да приберат класовете в хладни хамбари сред китни села. Като растяща вихрушка летяха – бяла кобила и черен жребец. С поглед учуден и явна уплаха хора им правеха път отдалеч. Мощни, добре подковани копита удряха с грохот по сухата пръст. Облаци прах в маранята пропити  гъсто се стелеха околовръст. Ясно се виждаше дългата диря – необичайна за тези места. Нямаше гъста гора – да я спира, само полегнала, суха трева.   Точно така ги съзря часовият на белостенния каменен град – като прииждаща прашна стихия – сръчно подаде сигнала познат. Цяла дружина обучени стражи в миг се събра върху стръмния зид. Сам, командирът им, храбър и важен, строго ги стрелкаше с поглед сърдит. Бронзов монокъл разгъна прилежно, с него разгледа чудатия дим, после с усмивка привидно-небрежна на часовия така нареди: – Тичай надолу към старата къща, дето живее отец Киприян и му кажи, че конете се връщат... без дъщеря му и зет му - Таян. Младият войн се изпъна за почест, с майсторски жест се обърна кръгом, бързо към стария вход се насочи, стръмното стълбище взе на бегом. Хукна надолу по улички тесни чак до широкия кръгъл площад, дето младежите с весели песни вдигаха шум в безметежния град. Вдясно павирана с мрамор алея водеше чак до централния вход. С устрем войникът се втурна към нея, сякаш спасяваше своя живот. Стигна изящно резбовани порти, дръпна звънец от масивно сребро. Малка вратичка встрани се отвори. Стражът пристъпи в просторния двор.   ***   ПЕСЕН V – КИПРИЯН   Сам - Киприян го посрещна на двора, с поглед пронизващ тревога видял: – Казвай юначе, какво тук те води? – меко продума с дълбока печал.  – Отче, от запад пристигат конете на дъщеря ти и зет ти - Таян, но не съзряхме ездачите техни. Тази вест нося във вашия стан. – Браво войнико, добре си направил, че незабавно дошъл си при мен – рече отец Киприян и добави – Буря ще има и вятър студен. Ще те помоля за нещо младежо, външните порти да дръпнем встрани. Вече съм възрастен, сам ми е тежко да ги отместя, затуй помогни. Сетне под дългата стряха отляво, дето вдълбани са две корита – там си почиват конете на завет – трябва да сложим сено и вода. С радост войникът прие да помогне, бързо се справи със ръчния труд, после поседна за миг да отдъхне до коритата на камъка груб. В този момент наближиха конете, минаха в тръс по подвижния мост. Шум от копита навред се разнесе щом прекосиха централния вход. Бързо намериха пътя към вкъщи, с радост нахълтаха в двора познат. Щом ги видя, Киприян се намръщи – Кон без седло за прокоба е знак. Тихо, но тежко въздъхна мъдрецът, нежно погали кобилата с длан, после потупа другарски жребеца и ги поведе към навеса сам. Леко ги върза под старата стряха, дето почиваше верният страж. Скочи войникът, усетил уплаха. Гордо изпъчи гърди – за кураж. – Връщай се вече при свойта дружина, храбри младежо и вярно кажи моята заповед на командира: – Свиквам съвет, нека той се яви! Отец Киприян беше просто учител в местната школа по време на мир, скромен мъдрец и изкусен лечител, нямаше в светското власт, нито чин. Други мъже управляваха вещо в ред и закон да живее града. А Киприян се намесваше спешно само когато назрее беда. Като пазител на древното слово имаше право да свиква съвет. Ето дългът го зовеше отново през изпитание да преведе хора, животни и приказни сили и да запази доброто във тях неопетнено от сблъсъка дивен с лудата ярост на смъртния грях… Тръгна с уверени стъпки навънка, хванал в ръката си жезъл от кост. Стигна до градския храм и нахълта. Вътре посрещнаха важния гост двама свещеници, старци брадати с груби одежди от плътно зебло. Мощният глас на мъдреца разклати тежки подпори от твърдо дърво. - Бързо към кулата, бийте тревога! Трябва да свикам съвет на часа. Днес наближава от запад прокоба, както е писано в древни книжа. Звън на камбани изпълни небето и се разнесе във всички страни. Още не беше затихнал и ето – военачалникът се появи. Дружно пристигнаха миг подир него – градоначалник, ковчежник, съдия. В кръг наредиха се с погледи бледи, както се прави при знак за беда. – Чака ни буря и може би – битка -  тихо изрече отец Киприян - – Ако веднага подготвим защита, шансът да стреснем врага е голям. – Дали сме клетва и всичко ще сторим белия град да спасим от беди. – градоначалникът тъй отговори – В битка сме влизали с вас и преди.   ***   ПЕСЕН VІ – ИЗБРАНИТЕ   Слънцето гневно обагри в червено равните степи надлъж и на шир. Кръв от небето, фатално ранено, призрачни сенки зовеше на пир. Гръм се разнесе, земята изтръпна. Там – над високите градски стени в стръмна спирала надолу се спусна Черният дракон с човешки очи. Двама ездачи с искрящи зеници бяха възседнали страшния звяр. Те се зовяха Таян и Зафира, носеха вест за учителя стар. Щом ги видяха да идват със дракон, ревнаха в поздрав стотици гърла, с трепет се взираха в госта нечакан – жива легенда с метални крила. Кацнаха близо до градските порти. Прах на кълбета за миг ги заля. Драконът с глас уморен проговори: - Хайде, разходката свърши, деца. Слизайте вече, гърбът ми изтръпна да ви дондуркам по целия свят. Тичайте вкъщи, че мракът настъпва. Аз ще се връщам в небето над вас. – Сбогом приятелю верен, пази се! Нощем е страшно – отвърна Таян. С нежна целувка Зафира го слиса и му намигна със поглед засмян. Тъй се сбогуват героите –кратко. Нямаха време за дълги слова. Драконът плавно пое в небесата, а пък Таян и Зафира в града.   Стана студено и вятър задуха. Над хоризонта оранжево-сив облаци грозни настъпваха глухо, слети в зловещ буреносен масив. Хората бързо съвзети от шока се заловиха да готвят отпор срещу заплахата – участ жестока да се стовари над техния двор. В улей дълбок пред стените високи сръчно наливаха земно масло. Всички животни прибраха в обори, дето да имат надежден заслон. Виеше силно сигнал за тревога. Звън на стомана ехтеше навред. Преобразиха се мирните хора в страшна войска със безупречен ред. Двамата млади направо летяха, сякаш се бяха сдобили с криле и след минута пред храма стояха. Вътре ги чакаше с бледо лице техният верен духовен наставник – тъст на Таян, на Зафира баща. Бяха подготвени много отдавна,  че ги очакват подобни неща. – Влизайте вътре деца, тук ви чакат. Виждам – очите ви в бяло блестят. Значи видяхте сърцето на мрака и ще събудите спящия свят, както е писано в стари скрижали – с медна тръба със магически глас. Щом неродените са ви избрали, тази задача се пада на Вас. – Рече отец Киприян и извади фино гравирана медна тръба. С трепет поеха я двамата млади, както се взема в ръцете съдба.  Бавно Зафира тръбата поднесе, устни докоснаха златен мундщук. Духна, но никакъв звук не излезе. Тя я подаде на своя съпруг. С вяра Таян ритуала повтори. Нищо отново, но миг след това синя мъгла инструмента разтвори без да остави от него следа. Гладко полирана сребърна плоча, с кръглата форма на пълна луна, беше вградена в олтара оброчен от незапомнени времена. Същите плочи красяха отколе  всяко светилище в каменен град – знак за обет на великата воля към чистотата на младия свят. Точно когато изчезна тръбата всичките дискове, сякаш на сън, почнаха в пълен синхрон да вибрират с тих, но проникващ навсякъде звън. Сребърна мрежа покри градовете. Здраво втъканите в нея лъчи щяха да пазят от бяс умовете, скрити отдолу, за няколко дни. Щом си отиде денят като рана и в полумрака луната изгря, целият свят бе готов за отбрана – с огън и меч да посрещне врага. Слабост обхвана Таян и Зафира. Тежко въздъхна отец Киприян. Бяха спечелили важно предимство, но предстоеше невиждана бран. – Хайде сега да се връщаме вкъщи. Трябва да хапнете нещо, деца. Вярно, че вече в духа сте могъщи, но на стомаха му трябва храна. С радост героите млади приеха, вече усетили истински глад. За да успеят да стигнат навреме, бяха пропуснали своя обяд. С кротко пръхтене ги срещнаха в двора техните верни, любими коне. Всичко разбираха, сякаш са хора, малко наивни, но глупави – не. Нежно Зафира кобила погали, весело среса добрия жребец. С ласкави думи Таян ги похвали: - Вие заслужихте слава и чест! После отидоха в старата къща. Хапнаха питка и боб с пастърма, без да придирят и без да се мръщят. Всичко е с приказен вкус у дома. Щом се нахраниха – сладко отпиха в сребърни чаши напитка от мед, после зловещата тайна разкриха, младите – с думи, сковани от лед:   – Гъста мъгла пред очите ни легна щом доближихме куба от кристал, после превърна се в нощ непрогледна, сякаш светът е дълбоко заспал. Лека – полека изчезна мъглата. Гледката имаше ясни черти. Виждахме призрачно каменно плато. Яркозелени, зловещи очи мрака прорязваха с поглед мъртвешки. Гняв и омраза струеше от тях. Звярът разкъса оковите тежки и се изсмя с гръмотевичен смях. Бавно повдигна ръцете си черни. С шепот раздираше черната пръст, за да излязат слугите му верни и да посеят след себе си смърт. Рев нечовешки изпълни небето от милион кръвожадни гърла, с четири страшни вампира начело – неуязвими за меч и стрела. С облаци мътни забули ги звярът, вятър студен им изпрати за вожд, за да не виждаме как наближават и да настане последната нощ. Страшната армия рукна по склона като река, придошла след порой, за да погази навеки закона, който дарява душите с покой.   Блесна светкавица в мрака вечерен. Гръм я последва след миг или три - Точка поставил на разказа черен. Мъдро отец Киприян промълви:   – Благодаря ви, деца мои свидни! Чуйте какво ще ви кажа сега! Моите думи да следвате стриктно, инак ни чака голяма беда. Спешно обличайте зимните дрехи И оседлайте конете за път. Времето крие ключа към успеха. Трябва да минете тихо отвъд градските порти и рова защитен. Тайния проход ще срутя след вас. Смело препускайте право на изток. Битка ще има, но тя е за нас.   После отец Киприян им разказа, как да достигнат до древния храм, скрит в планината, наречена – Странджа. Нова задача очаква ги там. Двамата силни, но скромни герои бързо нахлузиха кожен екип. Въпреки тежката вече умора, те оседлаха конете сами. Тръгнаха ведро животните смели, явно уверени в своя успех. С факла в ръка Киприян ги поведе в тъмен, отдавна забравен тунел. Дълго вървяха – почти километър, за да достигнат до стария вход. Спря изведнъж проповедникът едър, Верен слуга на човешкия род. Бавно извади от своята дреха кожен калъф със щампован орел. Младите спряха и дъх си поеха – чували бяха за този тотем. – Дъще Зафира, на тебе предавам най-смъртоносната остра кама. Тя е наследство от твоята майка да те опази от жлъч и тъма. Синко Таяне – пази дъщеря ми. Вярвам на твоята мъжка ръка. С тази молитва на теб я оставям. Дадох ви всичко. Вървете сега! – рече отец Киприян и натисна плочка в студената стара стена. С нея задейства един механизъм, който отвори в тунела врата. Лъхна ги вятър, миришещ на зима. Стана студено – почти отведнъж. Минаха прага Таян и Зафира, и се изгубиха в ситния дъжд. С поглед учителят стар ги изпрати, после затвори секретния вход, тръгна обратно с уверени крачки, а зад гърба му гранитният свод с трясък прощален навеки се срути. Вдигна във въздуха облаци прах. Каменна маса тунела затрупа, за да не може коварният враг проход към белия град да намери и да проникне навътре без бой. Щеше да срещне защитници смели, с опит военен и много на брой.  

Яким, огромен талант си! Един творец търсещ, откриващ, разбиращ. Един творец раздаващ се, без суета. Ще мине време и тази творба ще се чете, ще бъде оценена по достойнство, защото ще бъде откривана и откривана. Защото е многопластова, защото има скрити послания и трябва да ги откриеш да мислиш върху тях и да ги разбереш , всеки сам за себе си
Благодаря че такъв голям творец като теб ми е приятел и се гордея с това!
с обич ДЖУЛИ

Понеже един творец е толкова голям, колкото смятат хората, които го ценят!