Ангелите на забравата
                                                      (11.2002г. София)
“Късно е вече,
а тя не дойде.
Аз- глупъкът я чаках
цяла вечност.
Вечност цяла
чаках я- глупакът аз.
Дойде не тя, а…
вече е късно!” 
     
        Беше студена ноемврийска вечер. Цялата компания вече си тръгваше от заведението, където се събираха редовно, за да пийнат по едно-две питиета и да избягат от ежедневието в приятна компания и сладки приказки. Но Джак реши да остане още малко. Той чакаше приятелката си, която трябваше да бъде тук още преди час. Поръча си една водка и започна да се чуди къде ли може да е Тя сега. Всякакви мисли минаха през вече замаяната му от алкохол глава. Първото, за което се сети е, че Тя е попаднала в ужасно задръстване. След това реши, че, както винаги, зле си е организирала времето и затова закъснява. Зпочна да си я представя в куп нелепи, опасни или интимни ситуации, но всеки път намираше и някакво оправдание за нея. Защото Тя не можеше да бъде виновна, не и Тя. Момичето, което беше за него най-важното нещо в този живот, беше чисто. Той трябваше да вярва в нея, за да не загуби смисъла. Но времето минаваше. Бавно и безмилостно стрелките на стенния часовник в ресторанта се въртяха и оставяха все по-малко място за надежда. Дълго подтисканите гняв и болка започнаха да си проправят път към съзнанието на Джак, предвождани от смътно чувство на обреченост. Затова той инстинктивно реши да се обърне към верните си приятели- Листа и Химикала, които не веднъж бяха спасявали душата му от мрака на безумието. Те изкарваха цялата му болка навън и я приковаваха завинаги върху хартията (някои хора го наричат поезия, но Джак знаеше, че не е нищо повече от защитна реакция на чувствителното му същество). И така той започна да пише: “Късно е вече…” Думите се изляха върху листа като отприщена водна стихия при пропукването на язовирна стена и замръзнаха там. За разлика от друг път на Джак не му стана по-леко. Внезапна болка прониза сърцето му и очите му започнаха да се пълнят със сълзи. Тогава зад гърба му се чу тихо изтракване от токчета на дамски обувки. Той се обърна и с изненада откри, че жената, приближаваща към него, не беше Тя, а една очарователна непозната. (-Точно както в стихотворението ми – помисли си Джак). Момичето се приближи до него, поздрави го учтиво и му подаде бяла визитна картичка на която с изящен златен шрифт бе изписано:
“ АНГЕЛИТЕ НА ЗАБРАВАТА”
Агенция за компаньони
       На гърба на картичката имаше мото: 

Мигът, прекаран с мен,
е цяла вечност,
изпълнена с блаженство!

    Джак дълго разглеждаше визитката, която беше истински шедьовър на рекламното изкуство. След това погледът му се спря върху момичето пред него и той неволно се зазяпа в нея. Тя беше стройна блондинка с изумрудено зелени очи, които внушаваха доверие. Косата и беше златиста и копринено мека, сплетена в перфектна прическа. Лицето и беше като изваяно от велик скулптур – съвършено до най-малката подробност. Устните и бяха рубинено червени, а кожата и изглеждаше бледа - почти бяла, но толкова финна и мека, че направо крещеше да бъде докосната. Беше облечена с дълго бяло палто и изчистена бяла рокря под него, пристегната небрежно в талията с декоративно златно коланче. За миг Джак загуби дар слово, но след това осъзна, че прелестното създание си има цена и тя определено не е по джоба му. Той каза “Благодаря, но…” момичето го прекъсна внимателно:
- Не се безпокой - каза тя. Гласът и потече като медовина през прелестните устни и изпълни напрегнатото тяло на Джак с нежна топлина.
– В момента има промоция и няма да плащаш нищо за първата ни услуга. Обещавам ти, че след половин час няма да е останала и следа от болката ти. Обещавам! – и тя се усмихна подкупващо.
- Какво пък - каза Джак. Щом ме изоставиха, поне да се позабавляваме.
- Радвам се, че прие, Джак, но какво ще кажеш да отидем на някое по-приятно място?
- С удоволствие!
        Той стана, облече се набързо и тръгна с непознатата , без въобще да се замисля къде и защо. За пръв път от доста време насам се чувстваше спокоен. Съвсем забравил за момичето, което до преди миг чакаше с толкова отчаяна надежда, Джак хвана под ръка прелестната компаньонка и двамата се запътиха към изхода. На вратата една мисъл прескочи през мозъка му” - Откъде тя знае името ми?” В следващия миг те прекрачиха прага и се стопиха в нощта. Няколко заблудени снежинки влетяха през вратата в ресторанта, преди тя да се затвори и се стопиха също толкова бързо… 
      Десет минути по-късно Тя влетя тичешком в заведението. Лицето й беше зачервено от бързане, а ръцете й - премръзнали от студ. В очите й се четеше смътно безпокойство. Тя предполагаше, че това може да е последната им среща, но не искаше да я пропусне. Не можеше да си позволи да го излъже, макар да знаеше, че думите ѝ ще го наранят. Тя беше решила да отхвърли предложението му заради друг. Влезе в ресторанта и започна да оглежда масите: "Не, не може да си е тръгнал, поне да се бяхме сбогували." Все пак реши да изчака малко. Седна на една маса и тъкмо се чудеше какво да си поръча, забеляза един небрежно захвърлен на стола до нея лист хартия. Нещо привлече вниманието й и Тя го взе. Веднага разпозна грозноватия, но четлив почерк на Джак и започна да чете. Внезапна болка прониза сърцето и. Тя разбра, или по скоро усети по някакъв свръхестествен начин, че него го Няма. Сълзите вече напираха в очите и. Изведнъж чу зад гърба си стъпки и се обърна, но видя не Джак, а един много привлекателен непознат. Изумрудено зелените му очи внушаваха доверие и сигурност.
- Добър вечер, госпожице,- поздрави той с дискретно-съблазнителен тон и й подаде бяла визитка, на която с изящен златен шрифт беше изписано:
“ АНГЕЛИТЕ НА ЗАБРАВАТА”
Агенция за компаньони.